Благотворителност

"Светът е станал по-щедър и милосърден през последните 12 месеца, показва КАФ Дарителски Индекс 2011 - най-голямото до момента изследване на дарителството в световен мащаб, съобщиха от Фондацията „Помощ за благотворителността в България". Това четем в статията "Светът става по-милосърден, България не" на списание МЕНИДЖЪР. За жалост България е сред страните, които дори са отстъпили от позициите си в класацията (от 141 на 145 място сред общо 153) .
Без съмнение може да се изтъкнат редица причини за това положение: тежкият живот на повечето от нас, постоянната бедност и липсата на сигурност в утрешния ден сякаш ни правят по-претръпнали към болката на другите, по-безразлични. Сякаш заради собственото си неблагополучие предпочитаме да се свиваме гузно в ъгъла и да отвръщаме поглед от човешката нищета; да допускаме мисли като: "Кой помага на мен, че и аз да помагам" или "Не искам да чувам за болката на хората, защото и без това ми е достатъчно тежко"

Но всъщност помагайки на друг, на непълно непознат, ти помагаш  и на себе си - ставаш по-добър, по-щастлив, по-ведър човек!
Ето как изглеждат такива хора:

Това е коледно тържество, средствата от което, включително и надниците на персонала са предвидени за благотворителност!
Не е ли заразяващо -  невероятна атмосфера, усмихнати лица, една общност от хора, повечето от които вероятно не се познават - един истински Коледен дух!
Ще ми се да вземем пример от тези усмихнати хора, не заради класацията, а заради самите нас!

Пожелание

Нека всички да усетим красотата и да отворим душите си за добрите неща в живота!

Апатия

Напоследък усещам, че съм се превърнала в отчаяно мрънкало.
Това ме дразни у другите, едва го понасям и някак си не приемам, че може да съм такава, но...
Само ако реша да прочета написаното до тук - няма как да помисля нещо друго за себе си.
И дори се сещам как стигнах до тук, но това което не разбирам - защо не се опитвам да се променя.
Спомням си, макар и смътно, за времето, когато гледах весело на нещата, имах доста приятели, забавлявах се и не се замислях мога ли да се справя с нещо или не. Просто знаех, че мога. Хората не ме притесняваха.
А сега....
избягвам дори и близките си.
Отказвам се от всяко намерение за действие, преди още да съм обмислила каквото и да е.
Не предприемам рискове, всъщност не предприемам нищо...
Просто си живуркам
И колкото и да се дразня, защото наистина се дразня от себе си - не се опитвам да се променя. Търся и лесно намирам извинения и дните си минават...
Дали това е апатия - няма значение всъщност.
По важното е, докога ще се търпя и ще обвинявам тайно и наум другите за скучния си живот.
Не е толкова трудно да промениш нещо - дребно наглед, след него друго и така да промениш посоката в която се движиш. Например, убедена съм, че един сутрешен крос може да ме извади от апатията и да промени целия ми ден - но кога, кога ще се взема в ръце, ще стана рано сутринта, ще обуя кецовете и без да мисля колко хора ще ме погледнат странно - ще изляза на улицата.
За да направя нещо за себе си - да си върна самочувствието, усмивката, увереността.
Кога ли ...