За жените

Регистрирах се в blogger.com, но напълно забравих за това.

Струва ми се, че има много неща, за които да пиша, но всъщност никога не съм споделяла нищо с никого и изобщо не мога да си представя, че мислите ми ще бъдат чуждо достояние.

Но както и да е - винаги има първи път.

Докато се чудя какво искам да пиша в блога си, бих могла да споделя едно мое виждане за живота на жените в България. И какво изобщо значи да си жена в България?

А и така ли е наистина или това е някакво мое изкривено виждане.

Преди много години един германец виждайки ме с торбите с покупки, влачейки не само тях, но и две деца каза - това германка няма да го направи. Да, може би, не би го направила. Тъжното в случая беше, че аз не виждах нищо нередно в това. Не осъзнавах, че в желанието си да се справям с всичко, изпусках основното: не разбирах, че не себеотдаването, а равноправието, взаимната помощ са ключът към бъдещото усещане за изпълненост и в крайна сметка лично щастие, колкото и изтъркано да звучи тази фраза.

Кое ни е направило такива - защото вярвам, че не съм единствена?

Защо и най-вече на какво се дължи това изкривено разбиране за ролята на жената в семейството, защо самите ние смятаме, че сме длъжни да се справяме с всичко?

А в един момент не усещаш как двете деца са пораснали, поемат си пътя в живота, ти отчаяно се опитваш да не загубиш връзката - опитваш се да си полезна, но това в повечето случаи не е необходимо.

Човекът,  с който си искала да прекараш живота си, се е превърнал в съквартирант, с който дори няма какво да си кажете си, защото през цялото време сте живяли макар и заедно - различни животи.

И започваш да разбираш, че през цялото това време, когато си пренебрегвала времето за себе си , за приятелите и мъжа до теб, в името на това да се справиш с всичко - дом, семейство, работа, всъщност си постигнала точно обратното.

Загубила си усещането за живот!

Чудя се колко ли млади хора започват живота си с амбицията да се справят с всичко, да направят живота на любимите си хора възможно най-приятен, но правят грешката да забравят себе си по пътя!

И колко ли са тези, които откривайки заблудата си правят крачката към промяна.

А колко продължават да следват утъпкания път и чакат да се търкулне деня, месеца, годината. И така - до кога....

Написах това преди доста време и разбира се - не го публикувах, но сега смятам да го направя и то не защото някой трябва да го прочете, а за да завърша започнатото и да започна нещо ново - само за себе си.