Апатия

Напоследък усещам, че съм се превърнала в отчаяно мрънкало.
Това ме дразни у другите, едва го понасям и някак си не приемам, че може да съм такава, но...
Само ако реша да прочета написаното до тук - няма как да помисля нещо друго за себе си.
И дори се сещам как стигнах до тук, но това което не разбирам - защо не се опитвам да се променя.
Спомням си, макар и смътно, за времето, когато гледах весело на нещата, имах доста приятели, забавлявах се и не се замислях мога ли да се справя с нещо или не. Просто знаех, че мога. Хората не ме притесняваха.
А сега....
избягвам дори и близките си.
Отказвам се от всяко намерение за действие, преди още да съм обмислила каквото и да е.
Не предприемам рискове, всъщност не предприемам нищо...
Просто си живуркам
И колкото и да се дразня, защото наистина се дразня от себе си - не се опитвам да се променя. Търся и лесно намирам извинения и дните си минават...
Дали това е апатия - няма значение всъщност.
По важното е, докога ще се търпя и ще обвинявам тайно и наум другите за скучния си живот.
Не е толкова трудно да промениш нещо - дребно наглед, след него друго и така да промениш посоката в която се движиш. Например, убедена съм, че един сутрешен крос може да ме извади от апатията и да промени целия ми ден - но кога, кога ще се взема в ръце, ще стана рано сутринта, ще обуя кецовете и без да мисля колко хора ще ме погледнат странно - ще изляза на улицата.
За да направя нещо за себе си - да си върна самочувствието, усмивката, увереността.
Кога ли ...