Напоследък усещам, че съм се превърнала в отчаяно мрънкало.
Това ме дразни у другите, едва го понасям и някак си не приемам, че може да съм такава, но...
Само ако реша да прочета написаното до тук - няма как да помисля нещо друго за себе си.
И дори се сещам как стигнах до тук, но това което не разбирам - защо не се опитвам да се променя.
Спомням си, макар и смътно, за времето, когато гледах весело на нещата, имах доста приятели, забавлявах се и не се замислях мога ли да се справя с нещо или не. Просто знаех, че мога. Хората не ме притесняваха.
А сега....
избягвам дори и близките си.
Отказвам се от всяко намерение за действие, преди още да съм обмислила каквото и да е.
Не предприемам рискове, всъщност не предприемам нищо...
Просто си живуркам
И колкото и да се дразня, защото наистина се дразня от себе си - не се опитвам да се променя. Търся и лесно намирам извинения и дните си минават...
Дали това е апатия - няма значение всъщност.
По важното е, докога ще се търпя и ще обвинявам тайно и наум другите за скучния си живот.
Не е толкова трудно да промениш нещо - дребно наглед, след него друго и така да промениш посоката в която се движиш. Например, убедена съм, че един сутрешен крос може да ме извади от апатията и да промени целия ми ден - но кога, кога ще се взема в ръце, ще стана рано сутринта, ще обуя кецовете и без да мисля колко хора ще ме погледнат странно - ще изляза на улицата.
За да направя нещо за себе си - да си върна самочувствието, усмивката, увереността.
Кога ли ...
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
Етикет: Редовен платец
Преди няколко дни, като отговорен човек отидох в банката, от която съм теглила кредит, за да им обясня за предстоящо и надявам се временно влошаване на финансова ми ситуация. Исках да попитам какво може да се направи, за да може все пак да изпълнявам задълженията си по кредита. Мислех си, както се оказа наивно, че в условия на криза, банките имат варианти, кото да предложат на редовните си клиенти като намаляване на вноските, отсрочка и др.
Обаче какво беше учудването ми когато получих следния отговор: "Ами вие сте редовен платец и нищо не може да се направи. Първо трябва да спрете да плащате и след това ще ви предложим варианти." Вариантите бяха наречени "промоции", което още повече ме озадачи, защото под "промоция" аз си представям облекчени условия за придобиване на нов продукт или вид бонус за лоялни клиенти.
Някак си не ми се искаше да влизам в списъка на длъжниците и да имам проблеми с евентуален бъдещ кредит, но явно нямам избор. Желанието ми да сътруднича на банката остана неразбрано и ... наказано.
Сега аз най-вероятно ще последвам съвета на служителката и няма да изпълня задълженията си в продължение на 60-ина дни, като така ще се "класирам" за някоя от разнообразните "промоции". Каква чест само! Нямаше ли да е по-лесно, ако просто беше предвидена възможност за своевременна, а не за закъсняла "промоция" :-)
Обаче какво беше учудването ми когато получих следния отговор: "Ами вие сте редовен платец и нищо не може да се направи. Първо трябва да спрете да плащате и след това ще ви предложим варианти." Вариантите бяха наречени "промоции", което още повече ме озадачи, защото под "промоция" аз си представям облекчени условия за придобиване на нов продукт или вид бонус за лоялни клиенти.
Някак си не ми се искаше да влизам в списъка на длъжниците и да имам проблеми с евентуален бъдещ кредит, но явно нямам избор. Желанието ми да сътруднича на банката остана неразбрано и ... наказано.
Сега аз най-вероятно ще последвам съвета на служителката и няма да изпълня задълженията си в продължение на 60-ина дни, като така ще се "класирам" за някоя от разнообразните "промоции". Каква чест само! Нямаше ли да е по-лесно, ако просто беше предвидена възможност за своевременна, а не за закъсняла "промоция" :-)
Коледни изненади
Ето една "приятна" предколедна изненада.
Дълъг неплатен отпуск.
Ще посрещнем Коледа и Нова година и ще започнем новата година - без пари, с дългове и много отпочинали. Какво по хубаво от това!
Не е нужно да се чудим къде да отидем по празниците!
Нито пък да мислим какви подаръци да купим на близките си!
Не е нужно да мислим как да изскочим за малко от работа, за да хванем работното време на някоя институция..
Просто няма да ходим на работа.
Работодателят няма нужда от нас,
НО
и не желае да ни освободи.
Каква ирония само!
Трябва сами да го направим.
Да се помолим в писмена форма за ненужния ни неплатен отпуск. И да - ние нямаме нищо против. Ще се помолим. Учтиво и с уважение.
Може да се чувстваме използвани, неоценени, но все пак - още известно време ще имаме работа. Нали!
След някой месец ще се върнем обратно, ще поработим малко, и след това - отново ще спестим разходи на фирмата.
И, разбира се,пак сами ще го поискаме.
Всичко в името на фирмата.
И в името на децата.
Но дали това е правилно е друг въпрос.
На какво ги учим?
Как те ще се държат в бъдещия си професионален живот?
Ще се оставят ли на същото такова унижение или ще си позволят да избират и да отстояват правото си на труд, заплащане и уважение?
Какво всъщност дължим на децата си - да имаме работа с цената на всичко или да ги научим да уважават себе си?
Дълъг неплатен отпуск.
Ще посрещнем Коледа и Нова година и ще започнем новата година - без пари, с дългове и много отпочинали. Какво по хубаво от това!
Не е нужно да се чудим къде да отидем по празниците!
Нито пък да мислим какви подаръци да купим на близките си!
Не е нужно да мислим как да изскочим за малко от работа, за да хванем работното време на някоя институция..
Просто няма да ходим на работа.
Работодателят няма нужда от нас,
НО
и не желае да ни освободи.
Каква ирония само!
Трябва сами да го направим.
Да се помолим в писмена форма за ненужния ни неплатен отпуск. И да - ние нямаме нищо против. Ще се помолим. Учтиво и с уважение.
Може да се чувстваме използвани, неоценени, но все пак - още известно време ще имаме работа. Нали!
След някой месец ще се върнем обратно, ще поработим малко, и след това - отново ще спестим разходи на фирмата.
И, разбира се,пак сами ще го поискаме.
Всичко в името на фирмата.
И в името на децата.
Но дали това е правилно е друг въпрос.
На какво ги учим?
Как те ще се държат в бъдещия си професионален живот?
Ще се оставят ли на същото такова унижение или ще си позволят да избират и да отстояват правото си на труд, заплащане и уважение?
Какво всъщност дължим на децата си - да имаме работа с цената на всичко или да ги научим да уважават себе си?
Смиреност
Ето това беше публикувано преди малко във фейсбук.
Elia Kirilova
Директна извадка от гръцкия вестник "Симера":
"Българите са най-бедният народ в Европа и това не е тайна дори за самите тях, но видели ли сте ги да протестират? Не, няма и да ги видите защото не могат да си го позволят. Целенасочената политика по-обедняване на българският народ се ръководи чрез различни уж европейски директиви. Забележете въпреки, че българите са признато най-бедни, голяма част о...т стоките и услугите са с по-високи цени от средноевропейските. За да оцеляват, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд, при масово погазване на всякакви трудови норми, без да смеят да се оплакват, без да смеят да си потърсят правата. Техните синдикални лидери, ако могат въобще да се нарекат така, ще видите сред редиците на управляващите, окичени с най-високите държавни отличия, но не и сред работниците, не и на площадите, не и в първите редици на протестите, защото протести няма."
Продължението е все в този дух. И няма как да не се съгласиш с това. Е някои от нас може и да не работят при най-ужасните условия на труд. Но нека си го признаем - в последните години на колко от нас условията на труд са се подобрили. А на колко заплатите са били повишени. А как стои въпроса с коледните премии? На моето работно място тези неща отдавна са мираж. Синдикатите престанаха да съществуват, придобивките като пари за за храна и отпуск изчезнаха. Дори вече трудно вярвам, че сме ги получавали. Заплатите се замразиха - е криза е. За сметка на това се увеличи работата, защото се намали персонала. Но все пак сме доволни - нали имаме работа. По възрастните броят годинките до пенсия и стискат палци; младите са оптимисти - те не гледат семейства, винаги могат да поемат към по-добрите перспективи в чужбина. А тези от моята черга - мълчат и търпят. И се надяват децата им да са по умни и веднъж напуснали тази "свидна" родина, да не се връщат обратно.
И аз не мога да се стърпя да не го поместя и тук, защото е една проста истина написана в чужд вестник. Не знам с каква цел изобщо в гръцкия вестник е поместено това разсъждение за българския народ, но и няма значение. Факт е, че е истина и показва една тъжна картинка, която сякаш няма да има край.
Elia Kirilova
Директна извадка от гръцкия вестник "Симера":
"Българите са най-бедният народ в Европа и това не е тайна дори за самите тях, но видели ли сте ги да протестират? Не, няма и да ги видите защото не могат да си го позволят. Целенасочената политика по-обедняване на българският народ се ръководи чрез различни уж европейски директиви. Забележете въпреки, че българите са признато най-бедни, голяма част о...т стоките и услугите са с по-високи цени от средноевропейските. За да оцеляват, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд, при масово погазване на всякакви трудови норми, без да смеят да се оплакват, без да смеят да си потърсят правата. Техните синдикални лидери, ако могат въобще да се нарекат така, ще видите сред редиците на управляващите, окичени с най-високите държавни отличия, но не и сред работниците, не и на площадите, не и в първите редици на протестите, защото протести няма."
Продължението е все в този дух. И няма как да не се съгласиш с това. Е някои от нас може и да не работят при най-ужасните условия на труд. Но нека си го признаем - в последните години на колко от нас условията на труд са се подобрили. А на колко заплатите са били повишени. А как стои въпроса с коледните премии? На моето работно място тези неща отдавна са мираж. Синдикатите престанаха да съществуват, придобивките като пари за за храна и отпуск изчезнаха. Дори вече трудно вярвам, че сме ги получавали. Заплатите се замразиха - е криза е. За сметка на това се увеличи работата, защото се намали персонала. Но все пак сме доволни - нали имаме работа. По възрастните броят годинките до пенсия и стискат палци; младите са оптимисти - те не гледат семейства, винаги могат да поемат към по-добрите перспективи в чужбина. А тези от моята черга - мълчат и търпят. И се надяват децата им да са по умни и веднъж напуснали тази "свидна" родина, да не се връщат обратно.
Безсилие
Безсилна съм!
Случвало се е, убедена съм, на всеки човек да осъзнае безсилието си!
И особено често на една група - наивници, които все си мислят, че като полагат усилия, като влагат ум и сърце в нещата, които правят, всичко ще бъде както трябва.
Да... ама не!
Защото това определено не е достатъчно в нашия свят.
Не е достатъчно да си отдаден, да си неуморен в търсене на по-доброто, на развитието.
Още по-лошо: това дори не е необходимо. Важно е да си ориентиран правилно, както се казва: "Да знаеш от къде духа вятъра" и да го използваш. Тогава твоята правда ще е вярната, а останалите... ами "да духат супата" ... И това сме го чували, нали!
Тогава на практика не е нужно да влагаш ум, сърце, хъс...
Може просто да ги изключиш и да се оставиш на течението.
Но все пак - за да не те завлече в тинята - от време на време се напасваш и това да са всички усилия, които трябва да правиш в живота....
Така почти няма опасност да сгрешиш - направо супер!
Вярвам, убедена съм, че съществува и другото - че има хора, които не се предават на течението, които живеят стремейки се към развитие и усъвършенстване и умеят да заразяват и останалите.
Лошото е, че все по-трудно можеш да ги срещнеш.
А как ми се иска да не се налага да ги търсиш...
Случвало се е, убедена съм, на всеки човек да осъзнае безсилието си!
И особено често на една група - наивници, които все си мислят, че като полагат усилия, като влагат ум и сърце в нещата, които правят, всичко ще бъде както трябва.
Да... ама не!
Защото това определено не е достатъчно в нашия свят.
Не е достатъчно да си отдаден, да си неуморен в търсене на по-доброто, на развитието.
Още по-лошо: това дори не е необходимо. Важно е да си ориентиран правилно, както се казва: "Да знаеш от къде духа вятъра" и да го използваш. Тогава твоята правда ще е вярната, а останалите... ами "да духат супата" ... И това сме го чували, нали!
Тогава на практика не е нужно да влагаш ум, сърце, хъс...
Може просто да ги изключиш и да се оставиш на течението.
Но все пак - за да не те завлече в тинята - от време на време се напасваш и това да са всички усилия, които трябва да правиш в живота....
Така почти няма опасност да сгрешиш - направо супер!
Вярвам, убедена съм, че съществува и другото - че има хора, които не се предават на течението, които живеят стремейки се към развитие и усъвършенстване и умеят да заразяват и останалите.
Лошото е, че все по-трудно можеш да ги срещнеш.
А как ми се иска да не се налага да ги търсиш...
За триците и маймуните
 |
| снимка: wikipedia.de |
Пък и нали всеки знае, че с трици маймуни не се ловят.
Когато наскоро чух този израз отново, ставаше дума за това, как в една голяма и доста известна компания, с претенции на водеща в бранша си, не се счита за необходимо да се инвестира в технологии или в квалифицирани специалисти.
Звучи абсурдно, но уви - вярно.
Хората като фактор за успеха на компанията - тяхната квалификация и мотивация са последна грижа на такива компании.
Нововъведенията, веднъж допуснати, в повечето случаи остават без поддръжка и обслужване, защото тези разходите изглеждат прекомерно високи и необосновани.
До момента, в който се появи реален проблем. Проблем, който ще се отрази не само на нечие спокойствие, а и на удовлетвореността на клиентите. Проблем, който ако не бъде решен, ще промени наложения стереотип.
И тогава ... е тогава се оказва, че трябва да се разчита на нечии доброволен труд. На труда на тези, които не са били достатъчно необходими на компанията за да ги задържи на работа.... или поне да намери заместници с подобна квалификация и умения ...
Да....
И това го има.... но много се надявам да не е масово явление.
Наивниците като мен се питат, защо трябва да е така?
Чудно е, как българския бизнес или поне част от него не вижда истинските приоритети. Как е в състояние да пръска пари за супер луксозни коли например, но не и за да мотивира служителите си.
И как въпреки това успява да съществува и да купува все по-нови и нови коли...
Може би ще се окаже, че все пак с трици се ловят маймуни...
Когато наскоро чух този израз отново, ставаше дума за това, как в една голяма и доста известна компания, с претенции на водеща в бранша си, не се счита за необходимо да се инвестира в технологии или в квалифицирани специалисти.
Звучи абсурдно, но уви - вярно.
Хората като фактор за успеха на компанията - тяхната квалификация и мотивация са последна грижа на такива компании.
Нововъведенията, веднъж допуснати, в повечето случаи остават без поддръжка и обслужване, защото тези разходите изглеждат прекомерно високи и необосновани.
До момента, в който се появи реален проблем. Проблем, който ще се отрази не само на нечие спокойствие, а и на удовлетвореността на клиентите. Проблем, който ако не бъде решен, ще промени наложения стереотип.
И тогава ... е тогава се оказва, че трябва да се разчита на нечии доброволен труд. На труда на тези, които не са били достатъчно необходими на компанията за да ги задържи на работа.... или поне да намери заместници с подобна квалификация и умения ...
Да....
И това го има.... но много се надявам да не е масово явление.
Наивниците като мен се питат, защо трябва да е така?
Чудно е, как българския бизнес или поне част от него не вижда истинските приоритети. Как е в състояние да пръска пари за супер луксозни коли например, но не и за да мотивира служителите си.
И как въпреки това успява да съществува и да купува все по-нови и нови коли...
Може би ще се окаже, че все пак с трици се ловят маймуни...
За жените
Регистрирах се в blogger.com, но напълно забравих за това.
Струва ми се, че има много неща, за които да пиша, но всъщност никога не съм споделяла нищо с никого и изобщо не мога да си представя, че мислите ми ще бъдат чуждо достояние.
Но както и да е - винаги има първи път.
Докато се чудя какво искам да пиша в блога си, бих могла да споделя едно мое виждане за живота на жените в България. И какво изобщо значи да си жена в България?
А и така ли е наистина или това е някакво мое изкривено виждане.
Преди много години един германец виждайки ме с торбите с покупки, влачейки не само тях, но и две деца каза - това германка няма да го направи. Да, може би, не би го направила. Тъжното в случая беше, че аз не виждах нищо нередно в това. Не осъзнавах, че в желанието си да се справям с всичко, изпусках основното: не разбирах, че не себеотдаването, а равноправието, взаимната помощ са ключът към бъдещото усещане за изпълненост и в крайна сметка лично щастие, колкото и изтъркано да звучи тази фраза.
Кое ни е направило такива - защото вярвам, че не съм единствена?
Защо и най-вече на какво се дължи това изкривено разбиране за ролята на жената в семейството, защо самите ние смятаме, че сме длъжни да се справяме с всичко?
А в един момент не усещаш как двете деца са пораснали, поемат си пътя в живота, ти отчаяно се опитваш да не загубиш връзката - опитваш се да си полезна, но това в повечето случаи не е необходимо.
Човекът, с който си искала да прекараш живота си, се е превърнал в съквартирант, с който дори няма какво да си кажете си, защото през цялото време сте живяли макар и заедно - различни животи.
И започваш да разбираш, че през цялото това време, когато си пренебрегвала времето за себе си , за приятелите и мъжа до теб, в името на това да се справиш с всичко - дом, семейство, работа, всъщност си постигнала точно обратното.
Загубила си усещането за живот!
Чудя се колко ли млади хора започват живота си с амбицията да се справят с всичко, да направят живота на любимите си хора възможно най-приятен, но правят грешката да забравят себе си по пътя!
И колко ли са тези, които откривайки заблудата си правят крачката към промяна.
А колко продължават да следват утъпкания път и чакат да се търкулне деня, месеца, годината. И така - до кога....
Написах това преди доста време и разбира се - не го публикувах, но сега смятам да го направя и то не защото някой трябва да го прочете, а за да завърша започнатото и да започна нещо ново - само за себе си.
Абонамент за:
Публикации (Atom)